Млад мъж в парка се приближава до старец, седнал на пейка.
Помните ли ме?
– Не…
– Аз бях ваш ученик.
– Аха. И сега какъв си? Какво работиш?
– Аз станах учител като вас.
– И колко си добър! Като мен ли?
– Да, бих казал. Но станах учител, защото вие ме вдъхновихте да стана.
– Така ли? И кога точно те вдъхнових? Как?
Младият мъж се усмихва и присяда до стареца.
– Един ден мой съученик дойде в клас с чисто нов скъп часовник. Хвалеше се на всички. Аз завидях и исках да имам този часовник. Исках го! В час по физическо излъгах, че ми се ходи до тоалетна. Вмъкнах се в съблекалнята, откраднах часовника от джоба на съученика си и го скътах в джоба на моите панталони. Веднага след часа той ви се опалка, че часовникът му е откраднат. Вие се изправихте пред класа и заявихте: „Часовникът на този ученик е откраднат. Който го е сторил, да го върне.“ Аз не исках да го върна и мълчах.
Вие, учителю, затворихте вратата. Казахте всички да станем прави и обявихте, че лично ще пребъркате джобовете ни. Но изискахте да си затворим очите и да не ги отваряме, докато всички джобове не са проверени. И така и направихме. Вие започнахте и скоро намерихте часовника в моя джоб. Взехте го, но продължихте да проверявате останалите ученици. Когато свършихте, заявихте: „Отворете си очите. Аз намерих часовника.“
Вие не ми казахте нищо, не издадохте на никого, че аз бях крадеца. Не ме и дръпнахте настрани, поне да ми се скарате или заплашите. А и никога не споменахте случката.
Този ден, учителю, вие спасихте честта ми. Бе най-срамният и унизителен ден в живота ми.
Но тъй като честта ми бе непокътната, аз не станах крадец, мошенник или лош човек, учителю.
Вашето мълчание бе моят доживотен урок.
Благодарение на вас, аз осъзнах, какъв трябва да бъде истинският учител.
Помните ли тази случка, учителю?
– Помня случката и откраднатия часовник…, но не помня теб. И аз бях със затворени очи, докато пребърквах ученическите джобове. Ако да възпиташ, трябва да унижиш и порицаеш, то си всичко друго, но не и учител!
